Седят около една маса в ловджийското кафене Ильо Пантата, Кекердекът и един търговец и си приказват:
— А, има,намират се ловни кучета в нашия град, стига пари да има човек. Десетина грифона, пет-шест понтера и още толкова сетера се намират, ама като кучето на ей тоя мушморок, дето стои насреща ни, няма по цялата земна територия. Само че е галфон н не го продава. — Ама как тъй, таквозина: той ли е галфон, или кучето!
— Той бе, той! Какво ти куче! То е чистокръвно куче, екстра.
— Е, щом го не продава човекът, няма как! — мънка търговецът и сърба гръмогласно кафето си.
— А бе не го продава, ама хем е куц и невалиден, хем и слон не вижда вече от сто крачки, ама на: нали му е корава бъклицата, държи го и не го продава!
Пантата, за когото се отнасяха тия топли н сърдечни думи, навел глава, чисти си цигарето със сламка от метлата и се прави на три и половина.
— Че защо тогава — обръща се пак търговецът, — като телесното ви здраве, таквозина?. . . Продайте го на мене! Ако пак някога ви прогледнат очите, впоследствие, значи, пак ще си купите.
Пантата извади сламката, наду цигарето като свирка, издуха го, прибра го в джоба и продума най-после:
— Свидно ми е, господине, мило ми е. Да отгледаш такава стока и когато е в младостта си, в силите си, да вземеш, че да я продадеш! То не е куче като куче ки! На, да ти каже и тоя хубостник, макар и да е свършил четвърти клас, не е ли по-умно от него. Не ми е за продан... Свидно ми е!
— Мило ти е, свидно ти е, а като се е зима задала, то ли ще ти улови брашно да ти донесе в къщи, а? То ли ще ти докара дърва, диване? То ли ще ти плати полицата на банката? Кажи де! Не можеш да се засмееш от глад — куче ще ми храниш и на лов ще ми ходиш!
Пантата мига на парцали и нищо не дума.
— Кучето му е картина — продължава Кекердекът— Като го видиш само, и ще речеш: английска порода! Каталог! Като го пуснеш на края на града и му речеш само: «Те бре, те, те, те!». . . — седни си под някоя круша и чакай да ти донесе заека само. Излети като стрела и там душне, тук душне, спре за момент, метне се в някой трънак и — хоп — гюдженът е в торбата! Няма да гърмиш, няма да търчиш. Каталог! Прескурант! Само там съм виждал такива кучета.
Ибрям — кафеджията — се приближи да прибере чашите от масата и добави:
— Бу кьопек — алтън гиби, чорбаджи! Барут гиби, валлах!. . .
Пуснаха му мухата на човека и се разделиха. Пантата пое надолу. Кекердекът — нагоре, а търговецът остана да се върти като слънчасал около кафенето. Пита, разпитва: всички сякаш са си плюли в устата и все едно приказват!
— Какво е кучето, що е, няма да приказвам — дума изтежко Коста Задгорецът, — само едно нещо ще реча: за такава стока колкото и пари да дадеш, все са малко. Това мога да ви кажа и повече нищо!
А Динко — фелдшерът, — дето по цял ден яде печени семки, си отръска панталоните и добави:
— Аз, адаш, двайсет години, откак съм ловец например, и толкова кучета съм виждал, ама като тази стока не ми е виждало окото. И в Австрия да идеш, и в Русия например — туйто!
Подсториха човека, подлудиха го и следобед, щом се зададе Пантата, дигнаха се всички и отидоха у тях да го видят. Извел го Пантата, разходил го из двора и от дума на дума вкопчали го на пазарлък. Дал му търговецът две хиляди, три му дал, а Пантата мята глава като спънат кон на слънце и не ще, та не ще!
— Не ми се продава бей! Разберете! Не ми се дава! Жената ми вземете, без пари ще ви я дам, ама кучето не давам!
Ругали го, карали му се, излязла цяла тестяна и жена му и почнала да го чумосва, най-после хванали го наздраво, сгъстили я и скъсили пазарлъка за 3600 лева без синджира.
Засмял се търговецът, почнал да вади и брои парите, а Пантата, забил глава, не го поглежда и все още нещо му е криво сякаш.
— Ха дее! Какво си клюмнал, гаче ли майка ти е умряла! Дигни си рошавата глава, стори го халал на човека и донеси нещо да ни почерпиш — вика Кекердекът.
— Да почерпя бе, брате, да почерпя, не ми е до това, ама как се замръква без куче бе!. . . Питате ли ме как се замръква? Не е куче като куче, да се прежали!
— Тъй се не приказва сега — смъмрал го фелдшерът. — Кога се продава нещо например, от сърце трябва да се дава. Тъй му е редът и тъй му прилича например.
А Пантата, клекнал на двора, прегърнал кучето като малко дете, милва го, гали го и аха, аха, да ревне да заплаче!
По едно време станал бързо и го повел към пътя.
— Къде се запъти бе, луданчо — извикал му Кекердекът, — ние тука работа ли сме дошли да вършим, или за смях на хората да ставаме?
— Не ме закачайте бе, братя! Ще се върна. Ей сега ще се върна. Аз си знам какво ми е на душата. . . Ще ида да се фотографирам с него за спомен и пак ще дойда. Не бойте се! Продадено е, зная. Думата ми е дума. Не ме закачайте! Аз си знам. . .
— Нека иде, нека — рекъл търговецът. — Мъчно му е на човека. Който е ловец, той знае. Аз на времето съм плакал три дни за едно куче.
Насядали на двора, донесла жената да ги почерпи, а търговецът хем седи, хем нещо го не сдържа.
— Може и да се пометне пък — дума, — а? Може да се откаже. Всичко се случва.
— Ааа! Пантата не е такъв човек! Не е такъв. Гаранция! Тои на мазаното не плюе! Само едно ще ти кажа: щом го поемаш от ръцете му и му броиш парите, качвай се на колата и — дим да те няма! Останеш ли за утре тука, още по-мъчно ще му стане и тогава не отговарям. Тъй, пипнеш ли го — дим да те няма!
Тъкмо туй си приказвали, ето го той пристига, води го и право при търговеца.
— Заповядай — дума, — от сърце ти го давам сега. Нали ще имам поне една снимка от него, халал да ти е! Мъчно ми е малко, ама ще ми мине. Сиромах човек като мене да си гледа голотията.
Грабнал кучето търговецът, наброил му парите, сбогувал се набързо, впрегнал каруцата си и си заминал още същия час.
Щом си заминал, и Пантата хвърлил траура; че като събрал компанията вечерта на Петка Иванкин в кръчмата, че ядене, мила мале, че пиене, че плюскане, че ръченици, че кючек — до съмнало!
Умири се махалата и стопаните си отдъхнаха от пустото му куче. Само си отваряше чуждите кухни и по цели тенджери с манджи излапваше, червеи да го ядат! И хляба из подниците вадеше. Не оставяше яйце в полог да се задържи, суджук на върлина да изсъхне, а срещне ли дете на улицата с филия, грабне му я из ръцете и я глътне моментално. Пък ловът му — господ да те пази! Заекът бяга нагоре, то тича надолу, пъдпъдъците му се петлееят из краката, а то души де са оставили жътварите яденею. Три пъти е гърмяно и колко пъти ветеринарният се мъчи да го отрови, ама не е куче като куче — ни куршум го лови, ни отрова гълта, крастата проклета!. . .