ЗАСЛУЖАВА СИ:

ГАЛЕРИЯ СНИМКИ:

СЪОБЩЕНИЯ:

Почина запасният фелдфебел Гичо Стафунски. Внезапно издъхнал човечецът, както носел слама на воловете. Прилошало му на стълбата, боцнало го нещо и се търколил отгоре с коша заедно. И дорде туй-онуй, ритнал два-три пъти, сякаш да се отърси от сламата — и толкоз. Не беше, да речеш, кой знае какъв човек, ама пенсиика, лозенце десетина декара, трийсет кошера пчели, кокошчици, нивици и така нататък. А при това ревностен и изправен член на подофицерското дружество в града! Може ли? Бива ли да се не почете паметта му и да му се не придружат останките? Още повече че селото е на един хвърлей далече от града.
Щом пристигна скръбната вест, настоятелството се събра веднага и реши единодушно да изпрати специална делегация на погребението. То пък се случи празник, явиха се много желаещи и депутацията се удвои. Като се удвои, предвидливият секретар намери за разумно да съобщи по телефона в село на опечалепата фамилия.
Избръснаха се, нагласиха се, туриха значките и тръгнаха половината настоятели, значи, цялата контролна комисия и няколко членове.
Вървят мълчаливи и тъжни по огряното от пролетното слънце шосе и от време на време само някой ще се обади:
— Добър човек беше, кротък човек, бог да го прости. . .
— И юнак, храбрец! Като се загнездеше някъде с картечницата, че не му трепваше окото.
— Гостувал съм му аз, много пъти съм нощувал у тях, ама сърце човек! Да те посрещне, да те нахрани и напои, като него друг нямаше в селото.
— Аз не го познавам лично, ама имотен бил, казват. Винце, ракийка, медец — всичко си имал.
— Всичко бе, всичко! Пък едни баници знае да точи жена му, едни свински пражоли знае да пече.
— Лозето му американско ли е, или старо?
— Старо бе, старо! Само мискет! Едно винце наливаше, бог да го прости, едно вино имаше — не ти е работа!
— Бог да го прости, бог да го прости! — мърморят половината настоятелство, цялата контролна комисия, няколкото членове и усилват крачките.
Пристигнаха навреме. Камбанен звън възвестяваше, че погребението започва. Изтупаха си всички прашните крачоли, закопчаха се, подредиха се, председателят ги строи по двама и поеха към дома на покойния. Насреща им се зададе обаче процесията, делегатите се престроиха в редица по един по дължината на улицата, свалиха шапки и наведоха глави в съчувствено смирение, Един нисък валчест поп, на когото предните поли на расото стърчаха високо до коленете, а задните се влачеха, се зададе най-напред, като канерваше и мяташе бавно стародревна кадилница.
Облечени в златни одежди и рошави цървули, сополиви селянчета следваха след него със светилници и хоругви, а подир тях — смъртникът и изпращачите.
Като забеляза толкова много хора, дошли от града, жената на починалия писна, разврякаха се след нея две-три бабички, лавнаха и няколко кучета от съседните дворове, но унесен от службата си, валчестият поп не се обърна даже и шествието продължи без прекъсване към черквата.
След опелото произнесоха жални слова попът, кметският наместник, учителят, трима души от настоятелството, двама от контролната комисия, един от членовете и поеха за гробищата.
Попът, който смяташе, че най-важната процедура е вече свършена, закрачи бързо, след него подтичваха херувимчетата с рошавите цървули, далече след тях се движеха носачите в ковчега и изпращачите. Мнозина от тях, които споделяха мнението на попа, се мушнаха кой из двор, кой из някоя крива уличка, кой в кръчма и след смъртника останаха само най-близките му.
Няколко членове от градската делегация заедно а половината настоятелство и цялата контролна комисия се отбиха също в кръчмата да му ударят за бог да прости по един коняк. После, разбира се, пак се събраха и понеже бяха много изгладнели, решиха да отидат в дома на покойния и да изкажат лично съболезнованията си на опечаленото семейство.
В къщи ги посрещнаха добре. Почерпиха ги първом с подсладена с мед сливова ракия, а след това сложиха и обеда.
В началото беше тихо, тъжно, чуваха се въздишки и съчувствия, но като наточиха цял медник с мискетово вино, делегацията се оживи и тези, които не свариха да държат речи в църквата, си ги казаха там. Председателят на контролната комисия, който беше опънал няколко пъти издебело, се просълзи даже и предложи да изпеят всички тихо «Вечная памят». Същият, видимо развълнуван, предложи по-късно да изпеят «Мила родино», но някои го смушка и той оттегли мнението си. Станаха, сбогуваха се и кметският наместник, който също беше подофицер от запаса, ги покани у дома си пък и в тяхна чест отпуши ново буре с вино. Там изпяха с по-висок глас «Вечная памят» и «Мила родино». Даже когато дойдоха до куплета: «Хайде, българи, напред към Балкана да вървим!» — председателят на контролната комисия тъй започна да ръкомаха, че свали на попа калимявката. И понеже беше седнал случайно до набитата и зачервена снаха на наместника, по едно време не се стърпя и затананика тихо:
Що не мога, мили боже,
две жени да водя. . .

Песента се пое от повечето членове на градската делегация. Председателят обаче му направи строго мъмрене, той спря, наведе се над една чиния и от смущение почна да гълта цели парчета свинска луканка, без да ги дъвче.
Някой пошушна, че попът имал най-хубавото вино в селото, и весело опечалената компания се дигна и оттам отиде у попови.
Там вече председателят на контролната комисия го прекали. Не стига, дето игра кючек със забучена метла отзад, но без да се съобрази в чий дом се намира, подхвана на народен мотив да пее, колкото му глас държи:
Иже херувими, мила мамо,
иже херувими. . .

То добре, че и попът пригласяше на песента, иначе щеше да направи лошо впечатление.
След попови посетиха още няколко бойни другари, роднини и познати. Намериха и гайдар. Играха, пяха, викаха, реваха, докато прегракнаха. И когато към полунощ излязоха накрай селото на път за града и председателят рече да ги прочете, за да види всички ли са, оказа се, че и той сам не може да брои вече до пет.
Към два часа през нощта в разсипан строй с песни и викове градската делегация по погребението на фелдфебела Стафунски се дотътра до града. Най-напред пристигна настоятелството, след него двамата членове на контролната комисия, а след тях — другите.
Председателят на контролната обаче, който не можеше добре да контролира краката си, се завърна в два и половина часа.
Когато влезе в спалнята, завари жена си рошава и страшна, надигнала се в леглото и изблещила очи, готова да го хипнотизира.
Понеже се страхуваше, че няма да го пусне да иде на село, той не и се беше обадил сутринта. И за да я умилостиви, бръкна в джоба си, извади нещо, увито в книга, пристъпи, като петлееше крака, и ухилено нежно и смирено занарежда:
— Ллуу-канчица бе, Вва-василке, лууканчица! Свввинска е. . . Чиииис-то нещо!. . . Доомашно! Топи се в устата, знаеш. . . Попадд-ията ти я ппрррати. Попадия-та от село Цигумигово. . . Армаган! И максус много здраа-ве ти праща.
— Какво си правил там? Кого пита? А? — изкрещя жена му.
— Пппоо. . . задъл-жение бе, жена. Ппо. . . заповед! Сппо-минал се наш член поодофицер и като рече председателят: хххай-де! Хайде! И аз. . . ххайде! Амма. . . ядене падна, Вввасилке, ама пиене, ти казвам! Що не дойде и тти бе! Що не дддойде!. . . Ммммного весело беше!. . .